ДеРОДИзация

Публикувано от: admin 13/03/2020 0 Кометара Литературен клуб,

В „Дървеното” термометърът, ако имахме такъв, щеше да удари трийсет и девет градуса. Всяка повърхност можеше да се ползва за пържене на яйца. В задълженията ми не влиза готвене върху, а само забърсване на тези нажежени предмети. Точно това се опитвах да направя в следобедната жега. Замитах, крайно неенeргично, пода. Дори тази вяла физическа активност водеше до образуването на милиони капчици пот по цялото ми тяло.

 

Обичам жегата точно толкова, колкото мразя студа. Е, може би не обичам самата жега, а просто абсолютното отсъствие на студ. Такива разни мисли ми минаваха през глава докато смитах непозната черна субстанция от пода. Точно се навеждах за да погледна по-отблизо  черните неща и един детски глас ме стресна.

 

     -   Трябва да ми ги платиш! – каза Валенцето.

 

„Валенце” го наричаше майка му, главно крещейки от някой от балконите на съседния блок. Сигурно беше на осем – девет години. Приемах го като част от пейзажа – не съм мила с децата, моя ресор са пияниците.

 

     -    За кое трябва да плащам? – произнесох бавно и насечено, за да съм сигурна, че ще ме разбере от първия път. Направих и често срещаната грешка: да променяш гласа си, когато говориш с деца.

     -    За Роди две и Роди пет. – уточни Валенцето и обви едната си рака над лакътя на другата. На лакътя имаше рана хванала коричка.

     -    Какво са тези  Роди-та?

     -    Бебетата на Родерик. Тя е моят домашен плъх.

     -    Аз нямам плъхове и не мисля да си купувам в близко бъдеще.

     -    Ти нямаш, щото те са си мой, но ти ги гледаш и затова трябва да ми ги платиш.- заупорства Веленцето и приближи показалец до раната на лакътя. Явно го сърбеше.

 

Изгледа ме с кафявите си очета на сериозна, макар и жестоко изгоряла физиономия. Сигурно скоро се бяха върнали от морето.

 

     -    Защо мислиш, че твоите плъхове са при мен.

     -    Видях Роди две и Роди пет да се шмугват през оня прозорец. – той посочи прозореца, но аз не погледнах към него. Зяпах показалецът му и се чудех как е възможно толкова много мръсотийка да се събере под толкова малък нокът.

     -    Да си гледаш плъх значи да го храниш и да му чистиш. Ти ги правиш и двете, значи ги гледаш и значи трябва да си ги платиш за да са твои. – защитаваше яростно своите искания и още по яростно започна да чопли коричката на раната си.

     -    Роди две и Роди пет - изборът на имената показваше огромно въображение.- са избягали и са се настанили в моето кафене. Ядат моята храна и аз им чистя, значи те са на хотел – започнах да се заяждам – но са твои, а това значи, че ти трябва да ми плащаш като на хотел за Роди-та или да си ги вземеш обратно.

 

Той се умълча, мислеше и оглеждаше инвентара от стари маси и стъклария.

 

     -    Няма да си тръгна, докато не ми ги платиш.- заинати се и едва не тропна с крак. – по петарка на плъхче.

     -    Не можеш ли да си ги хванеш и да си тръгваш?

     -    Мога за по десетачка на плъхче.

 

Вече почвах много да се изнервям, по изчисленията ми след петнайсет минути щеше да започне да се захлажда и редовната клиентела щеше да допълзи, долети и накаца по масите. Трябваше да го накарам да си тръгне.

 

     -    Ако не си прибереш плъховете, не знам как и не ме интересува, още утре взимам две котки и ги пускам да си ловуват тука, ясно.

 

Детето почна да се хили. След като като утихна и избърса няколко сълзи, реши да сподели смешката и с мен.

 

     -    Скъпо ще ти излезе.

     -    Кое?

     -    Да храниш плъховете с котки.

 

Това беше капката, която преля чашата. В главата ми изникна образа на невротичната му майка, която крещи от прозореца, и ми просветна решението:

 

     -    Валенце, – с лукава усмивчица започнах аз – а родителите ти дали знаят, че си гледаш плъхчета?

 

Той се спихна, трепна. Уцелих. Това беше само за момент, после дяволитите пламъчета отново светнаха в очите му:

 

     -    Те са данъчни! – викна ми той, с този тон верояно изкрещяваше и Кент/ Купе, когато смачква приятелчетата си на карти.

 

Сега аз се спихнах

 

      -     Ама и двамата ли? – питах все едно имаше значение.

      -     Да – мъникът тържествуваше.

 

Можеше и да лъже, но аз не можех да рискувам.

 

     -    По десетачка на плъх, след като видя, че ги изнасяш. И после да те няма.

     -    Родииии – изкрещя извади от джоба си две солети и клекна.  След малко вече в любящите си обятия държеше две черни плъхчета с розови носленца и трепакащи мустаци. Беше като магия.

 

Изчезна в горещината навън с питомците си и парите ми. Този малък дух на предприемачеството – диво и хитро. Дойде Стойчо и веднага видя черните неща сметени в лопатата. Мили спомени от животинките.

 

     -    Я, тука имало и плъхове. Мога да помогна с дератизацията, а кукло. Плащането в натура (течна).

     -    Вече имаше деРОДИзация.

 

Разказах му за Валенцето. Докато приключа с историята той вече приключваше с третата голяма. Опита да ме фиксира с помътнелия си поглед и да изглежда мъдро докато бавно и с усилие подрежда думичките, влачейки и търкаляики ги, в изречения:

      -    Какво ти трябва за да забогатееш? Два плъха в ръцете, малко акъл между ушите и родители данъчни.

 

Историята е плод на художествена измислица! Всяка прилика с реални лица и събития е случайна :)

 

Автор: Д.С.С.

Остави коментар